Авторът на пиесата „Тук… на края на света“ – Александър Сергеев, ползващ ексцентричния псевдоним Алекс фон Бьорклунд, все още не е познат на българския зрител и нашият съвместен проект ще е първия му опит да стъпи на българска сцена. Любопитството ми откри в тази пиеса най-актуалните неща, пряко касаещи днешната младеж и това са – ТЕМАТА, върху която авторът построява своя сюжет и КОНФЛИКТЪТ, който изследва.
В този забързан, ослепял, оглушал и почти озверял от стремителното развитие свят, бездушие, отчуждение и тяхното производно самота – са най-актуалните теми на 21 век. А сблъсъка между потребността на човека да бъде щастлив и невъзможността това да се случи – е класическият конфликт, който занимава човечеството от както свят светува.
Тези неща при Александър Сергеев прехвърлят рамките на „националното“ и „специфичното“ – той съумява да докаже, че те в равна степен касаят всеки човек във всяко едно кътче по света. Именно тази общочовечност и актуалност са в осново на избора ми да поставям тази пиеса и това ме накара да внеса леко допълнение в заглавието на спектакъла – към обобщаващото и абстрактно заглавие „На края на света“, реших да добавя едно уточнение – „Тук“ – тук при нас, тук и сега – „Тук… на края на света“.
Авторът ни кани на много странно място – на края на света. Всъщност може би не е чак толкова непознато място за нас. Всеки по един или друг начин, мислейки за живота си стига до това място, ако не буквално, то в преносен смисъл. Аз пък считам, че не ние стигаме до края на света, а той ни настига. Всичко зависи от нашето отношение към живота, който живеем. Ако допуснем бездушие, отчуждение и самота да ни прегърнат… ако не ги разпознаем още при първа среща и им позволим да изпълнят живота ни докрай… тогава много лесно ще се окажем в положението на героите на тази пиеса. Изведнъж този призрачен край на света ще придобие очертанията на нашия собствен живот – държавата, в която сме се родили, градът, в който живеем, улиците, по които вървим и домът, в който се връщаме, ще се превърнат в най-омразното място.
Естествено, животът е нещо изключително както казва един от нашите герои – „Чудо голямо“ и той винаги е по-силен от нас и винаги ни оставя шанс за оцеляване. За това в тази постановка посланието ни е: „Ние сме хора-човеци и трябва да изживеем този живот изпълнени с любов, а не с омраза и да се наслаждаваме на всеки миг от него. Да обичаме нашия свят такъв, какъвто е – друг нямаме. Да не пропускаме и най-малките неща около нас, за да бъдем истински щастливи и може би тогава ТУК… няма да е краят на света.“
Сигурен съм, че зрителите ще намерят множество паралели с битието ни, с мислите и чувствата от които понякога бягаме и търсим спасение.
Кarabadabar 